| We need Your Support. Make a Donation now! or |  |
 |
новият брой архив / търсене издателство контакти |
|
Литературата в Интернет Литературни страници, литературни сайтове На 25 юни 2002 г. Академичен център за литература и култура събра на разговор няколко представители на български литературни сайтове в Интернет, млади преподаватели и студенти, които дискутираха днешното състояние на литературната среда в Интернет и вероятните перспективи пред нейното развитие. В дискусията участваха Мартин Митов, главен редактор на „Словото“, Николай Бойков, представител на „Литература плюс култура“/ „Грозни пеликани“, Митко Новков, критик и наблюдател на в. „Култура“, Йордан Ефтимов, преподавател в Нов български университет, Румен Спасов, редактор на електронното списание „Аудиториум“ и Пламен Дойнов, ръководител на Академичен център за литература и култура.
Пламен Дойнов: Идеята на този разговор е да се направи опит да бъдат назовани конкретни събития и процеси, случващи се в българската литература в Интернет, да бъдат накратко анализирани точките на напрежение между литературата на книжното тяло и електронната литература. Разбира се, да обозрем и точките на напрежение вътре в самата електронна литература. Други аспекти са проблемът за авторското право в Интернет, проблемът за литературните йерархии в Интернет и т.н. Дано разговорът се получи, колкото теоретически, толкова да придобие и практически измерения. Първите въпроси, които искам да поставя, са следните: Колко на брой са литературните сайтове в България? Какво наричаме „литературен сайт“? Кои сайтове са литературни?
Йордан Ефтимов: Може би първо да се изкаже някой, който не се стреми всячески да следи литературните сайтове, но има своя концепция за публикуването в Интернет. Според мен, по принципни съображения, теоретично, но и с оглед конкретната ситуация, в публикуването на текстове в България, за българския Интернет важи тази лоша обозримост, която е характерна и за издаването на традиционните книги и списания. Теоретично погледнато е така, защото публикуването не е само въпрос на отпечатване на някакъв текст, но и на неговото разпространение и достигането му до някакви читатели. Не е и само това, но съответно и валидизирането му. Всеки, който е публикувал стихосбирка през 90-те години, знае, че не е достатъчно тя да бъде отпечатана, дори не е достатъчно да бъдат подарени 200 бройки на 200 души. Напротив, подаряването на 200 души на практика отменя твоята стихосбирка и тя не се случва, защото подарените книги обикновено не се четат. Поне аз съм свидетел на такава практика. Една от моите стихосбирки, която съм подарил на над 200 души, беше отбелязана единствено като някакъв предметен факт, за нея се говореше като за някакъв предмет. В Интернет не само текстовете трябва да бъдат публикувани по някакъв начин, там също има определени изисквания на публикуването, с които като че ли все още много от българските електронни издатели не се съобразяват. Освен това, трябва да се извърши и усилието около това светът да научи за твоето издание, а не „да си го държиш вкъщи“. На пръв поглед изглежда, че Интернет е едно обществено протранство, тоест публично пространство, където уж нещата са пред хората - налични, но не е така. Необходимо е ти да регистрираш сайта си на определени места, постоянно да се грижиш за това регистриране, да се образува някаква мрежа. Не случайно често смесваме понятието „Интернет“ с понятието world wide web. Тоест една от мрежите, най-голямата и значимата ние наричаме Интернет. Всъщност, теоретично погледнато, има лоша обозримост, защото мнозина от издателите не извършват необходимите действия и никой не може да достигне до техните сайтове, ако случайно не му бъде казано устно или не му бъде изпратен мейл - „Виж еди кой си сайт“. В големите търсачки сайтовете не са регистрирани. Практически българските литературни сайтове са с различна степен на посещаемост. Те предизвикват различен интерес от страна на публиката, така че, когато говорим за българските сайтове, трябва да се съобразим с това, което ни е известно на нас. Със сигурност са ни известни няколко сайта. За 5-6 сайта можем да кажем, че сме чували, че са ни известни. Значи те реално играят някаква роля. Има няколко сайта, за които някой от нас е чувал. Те са с изключително малка възможност за въздействие върху читателите. Например, има няколко литературни вестника, които се издават в София и се ползват с известна популярност, но има и културни и литературни издания на някакви места, за които някой от нас е чувал. Например, в Шумен или в Търново. Когато едно такова издание престане да съществува, дори и хора, които се занимават активно с оперативна критика, научават година или години по-късно, че това издание е спряло. Така е и със сайтовете. Можем да кажем, че за www.slovo.bg, www.liternet.bg или далеч за по-малко популярни сайтове като www.litclub.dir.bg или www.grozni-pelikani.cult.bg важи друго важно качество на електронното издание - те са периодично обновявани. Защото в Интернет е възможно да започнеш да публикуваш нещо, но и да спреш много скоро да правиш това. Докато при книжното тяло е различно. Когато спре едно книжно издание, много скоро след това никой вече не си спомня за него. То излязло остава в някакъв предишен момент, вдигнал се е някакъв шум и край. Докато някой друг си направи в Интернет малко сайтче, то там си виси и е „вечно актуално“. Обаче е смешно след половин или една година, когато го отвориш и видиш, че за последен път сайтът е обновяван преди много време.
Мартин Митов: Този проблем го имаше и със списание „Родна реч“, когато близо година бяха спрели регистрацията на адреса си. Един адрес от преди няколко години си седи в www.bol.bg, където има частично само един или два броя. Вече една година излиза твърдо, постоянно при нас в „Словото“. Но където и да вляза в търсачките, и напиша „Родна реч“, излиза старият адрес, а някъде назад в списъка стои новият адрес. На стария адрес на практика няма нищо, но в новия има и се обновява вече през два месеца. В световните търсачки съм забелязал, че има някаква дискриминация спрямо bg-домейните. Например в www.yahoo.com (в www.google.com в по-малка степен) излизат на първо място стари неща от домейн, който не е поддържан от 1999 г. Но той е com-домейн, който е американски сайт. В чуждите търсачки нашият org-домейн е представен по-напред, въпреки че е равностоен с другия. Явно се смята, че принадлежи към някаква непозната страна. Предполагам, че действа такъв рефлекс.
Йордан Ефтимов: Сега е много интересно, че има бум в регистрациите на нови културни сайтове, свързани с телевизиите. Едно от последните събития в българския Интернет е, че телевизиите станаха свръхактивни в Мрежата. Доста от тях предпочитат да си слагат разширение tv, а не например името на телевизията и bg.
Мартин Митов: По-евтино е и по-лесно става. В нашия домейн първоначалната такса плюс таксата за първата година е 100 $ без ДДС, значи общо 120 $. За оrg-домейна първоначалната такса, и то преди три години, беше 70$ - за две години. Org, com и net в момента са на стойност 10-15 $ годишно, т.е. струва десет пъти по-евтино и се изработва веднага, за един ден. Докато в bg-домейна заявката сме я дали май месец 2001 г. и август или септември този домейн проработи. Тоест в края на годината!
Митко Новков: Зациклихме в много технически проблеми. Мен ме интересува четенето в Интернет. Това е много важно, защото наистина има търсачки, има разширения и ако ти желаеш да прочетеш нещо, стигаш до него. Въпросът е обаче дали е възможно да се чете в Интернет? Дали е възможно технически да се чете на екран? Колко дълго може да се чете на екран? Значи, взимаш книгата, четеш, може би половин ден, един ден. Може ли това да се прави на екран? Аз съм го правил и след това ме болят очите. Колебанието ми е до каква степен Интернет е пространство, което можем да включим в полето на медиите, които се четат или на големите медиатори като книгите? Или пък е само справочна медиа? Дали нещо, което е вкарано в Интернет, може да се употребява като литература?
Мартин Митов: И аз чета, и знам за много хора, които четат с часове в Интернет. После естествено ги болят очите. Имам си и торбички под очите, които не могат да се махнат. Пробвах един месец да не гледам екран - не става, явно торбичките ми ще си останат. Не всички, които имат нужда да прочетат разказ, статия, роман, стихотворение, имат възможност да ползват книга. Вашите книги, например, колко души могат да ги прочетат в Австралия или в Щатите, или в Канада, или в Западна Европа? Много българи емигрираха и донякъде заради това преди три години стартира www.slovo.bg. Официалните данни са около 700-800 хиляди души емигранти. Според мен, са над милион, защото тази цифра не включва турците, които избягаха през 1989 г. - те са ни на трето място по брой читатели. Това прави около милион и половина души, а като прибавим и старата емиграция след 1945 г., това е още половин милион заедно с техните деца. Те слабо говорят български. Но възрастни хора вече учат български език чрез сайта. От гледна точка на достъпността там нямат избор. Единият вариант е да си разпечатат текста и да си го четат, но това е много скъпо. За един американец може и да не е проблем, но и на него вероятно ще му излезе скъпо да прочете „Под игото“ по този начин. Макар че и това го правят. Наистина е по-неудобно да се чете от екран, отколкото от хартия. Но в Америка положението е друго, защото мониторите стават все по-добри, технологията се развива, така че този проблем може би в един момент ще отпадне. Както и книгите на висок печат са с изядени буквички и не могат да се сравнят с лазерен принтер. Имаше един период 1989 - 1993 г., когато се печаташе на отвратителна хартия с един паус, който изгаряше. Тогава принтерите на 600 точки все още бяха новина.
Йордан Ефтимов: И до ден днешен има издатели, които печатат на много малък пункт и изобщо не се съобразяват с правилата за удобно четене.
Мартин Митов: Един от плюсовете в Интернет е, че текстът е дигитализиран - можеш да си го копираш и да го пейстнеш в Word или в някоя друга програма. Да си го направиш на 6 пункта, ако искаш текстът да се събере на по-малко страници, или на 14 пункта, ако искаш да го четеш по-добре, или можеш да си разпечаташ само част от текста. Тоест имаш избор, можеш да варираш.
Йордан Ефтимов: Електронната публикация притежава неизброимо количество предимства.
Мартин Митов: Силно се впечатлих, когато видях в Института за български език един проект за речник на Яворовата лирика. Той се правеше от екип от десет души и студенти на стаж. Този проект се работеше години наред. А сега цялата поезия на Яворов може да се побере в един word-файл и да си търсиш в него. Тоест това, което са го правили години наред десет и повече души, може да се направи от един човек за един ден, най-много за седмица.
Пламен Дойнов: Опитвайки се да поведе разговора от техническите към концептуалните рамки, Митко Новков всъщност съвсем го концептуализира. Защото за четенето и за Интернет можем да си говорим много. Имаше и цяла конференция за това. Ще има и други конференции, сигурен съм. Но нека разговаряме по-свободно. Изключително ми е симпатично разделението, което прави един французин в разговор, публикуван неотдавна в „Култура“. Там той казва, че книгата затова е хубава, защото е продукт на „складиращата култура“. Книгата винаги ти е подръка. Докато Интернет е „изливаща се култура“, тя постоянно протича, лее се - това е визуалната култура, културата на гледането и т.н. Мисля си, че тук са големите проблеми. Поколението над 20-годишна възраст е продукт на една „складираща култура“, то обича книгата да му е подръка и затова читателските му навици са форматирани по този начин - да си принтира текста - око да види, ръка да пипне. Друг е въпросът, че навиците на четене вече се променят и ще бъдат променени.
Митко Новков: Подкрепям тезата за складирането. Аз се ровя в Интернет, хващам нещо, което ми е интересно, но не го оставям там в сайта. Аз си го записвам в отделна папка и един вид си го складирам. Давам му име - било „Дерида“, било „Бенямин“ и имам натрупани реално погледнато цели книги на тези автори.
Пламен Дойнов: Аз дори си принтирам текстове и ги събирам в папки.
Йордан Ефтимов: А пък аз и принтирам, и складирам, и запазвам като файлове. Това е изключително необходимо, ако искаш точно да цитираш. Смятам, че цитирането на публикация от Интернет е равностойно на цитирането на публикация в списание или книга.
Мартин Митов: Опитах се да пиша статия за едно списание по тази тема и търсих някакви стандарти за цитиране в Щатите. Естествено в България няма такива стандарти, но се оказа, че и в САЩ няма. Преди няколко години американски студенти ми обясняваха, че не може да се цитира от Интернет. В момента съм виждал дори научни книги - американски, немски, английски, в които се цитират електронни адреси. Но през това време колко сървъри изчезнаха! www.bulgaria.com имаше безплатен хостинг - спря го. Сменят се имена, сменят се адреси. Цитирал си нещо някъде, отиваш на адреса - но вече го няма там. Това е единият проблем. Разпечатваш някакъв текст, цитираш го, на другия ден отиваш на същия адрес - и това, което си цитирал, го няма. Във файла може да се влезе и да се промени всичко.
Митко Новков: Това е като с изчезналите издателства, които са издали по няколко книги и ти ги посочваш.
Мартин Митов: Позоваваш се на нещо и отбелязваш, че си го взел от определено издание или книга. Смисълът на това е човек да сравни и да види дали е така, в какъв контекст е цитирано. Но в един момент това позоваване отпада, защото цитираният материал е свален.
Йордан Ефтимов: Така е дори с книгите, най-малкото защото много книги на университетски издателства като „Oxford University press“ или „Harvard“ междувременно излизат в една и съща година и в някое друго издателство, което търгува с хуманитаристика, но не непременно академична. Едни цитират едното издание, други - другото, а между тях все пак има разлики. Да не говорим, че в България няма стабилни издателства за хуманитаристика - в тази посока ситуацията е нетрайна. Например излиза някаква книга от издателство, което после няма друга подобна книга.
Мартин Митов: Решението на този проблем е изнесено законодателно - със закона за Народната библиотека, за фондовете и депозита. Предават се определен брой книги в Националната библиотека, тя разпраща в пловдивската и в няколко други библиотеки по една-две бройки. Тоест в цялата страна се оформя архив на всичко, което е излязло. В закона са включени аудио и видеокасети, дисковете може би ги няма в закона. Това е много добра практика. И това, което ти казваш, че едно издателство е издало една книга и след това е изчезнало, не е такъв проблем. Отиваш в Народната библиотека и я намираш. Проблемът е друг - ако отидеш в библиотеката, и книгата я няма. Първият вариант - няма я изобщо в каталога; вторият - има я в каталога, но я няма налично.
Йордан Ефтимов: В някои случаи просто не успяват да ги обработят в библиотеката. Второ, може да е в каталога, но там да е просъществувала няколко месеца и после някой да е решил да я махне и от каталога, за да прикрие следата. Мисля, че Интернет е изключително важен коректив в рамките на българската хуманитарна среда, в която все още се спекулира с достъпа до информация. В българското културно пространство все още има някакви хора, които си крият книгите, крият си информацията. Те спекулират, защото са единствените, които притежават някаква книга в България и съответно дори не споменават, че взимат данните от нея. Има хора, които развиват някакви теории - видни културолози - на базата на една книга, която по случайност те единствени са придобили някъде по света.
Мартин Митов: В един момент обаче някой друг я прочита и казва - аз това съм го чел.
Йордан Ефтимов: Слава Богу, и Интернет ни помага някой да я прочете по-скоро. За жалост българското културно пространство все още не е отворено към света. Все още културната информация е дефицит и в този смисъл Интернет по някакъв начин помага по-бързо да се разконспирират подобни ходове.
Митко Новков: Да се опитам да обобщя. Интернет, от една страна, е справка. Но от друга страна, не е само справка, а и възможност за сериозно четене. Четенето в Интернет е важно четене. Оттук насетне без четене в Интернет по някакъв проблем не би могъл да бъдеш сигурен, че напълно си познаваш проблема. Не може вече само да се разчита на книжното тяло, на хартиени носители, вестници и т.н. Ако не влезеш в Мрежата, ти всъщност седиш извън проблема, с който се занимаваш.
Йордан Ефтимов: Друго важно нещо, което е свързано с това, но все пак е общ въпрос. В една бедна страна като България, все пак достъпът до Интернет е много по-евтин. Едно е да си купиш някой западен вестник, който струва 6 лева, друго е безплатно да можеш да го прочетеш - да видиш това, което те интересува, лесно и бързо в Интернет. В този смисъл, за Третия свят, част от който е България, Интернет е изключително важен.
Пламен Дойнов: Искам да завърша с това като кажа, че Интернет доста сериозно проблематизира статуса на академичните среди. За голяма част от тях е рядкост да намерят допирна точка с Мрежата. Но вече се разбра, че записването на студенти в Техническия университет тази година ще става и по Интернет, което е революция.
Йордан Ефтимов: Най-вероятно ще има и гафове.
Пламен Дойнов: Онова, което сериозно проблематизира обучителната практика във висшите училища, е, че тя е коренно различна от метода на общуване в Интернет. Живото общуване в аудиотриите, това пряко предаване на „висшето знание“ от страна на преподавателите, силно е проблематизирано чрез Интернет. „Топлата връзка“ на лекцията е охладнена по електронен път. Но нека спрем с тези едри щрихи. Искам да се върна на конкретния въпрос за българските литературни сайтове. Трябва да разберем, че те са доста различни. Когато кажем литературни сайтове, нека си дадем сметка за публиката, която те търсят, и за структурата на самия сайт, за целите, които той си поставя и за това как на практика бива четен. Например www.slovo.bg (който в момента вече е дублиран и продължен от www.slovo.bg ) няма претенции да бъде актуален сайт. Той е актуален чрез това, че публикува електронно актуалните броеве на съответните литературни издания. Но реално той е библиотека. Така както в Народната библиотека идват новите книжни броеве и съществува архив на „Литературен вестник“, на „Литературен форум“ и на другите издания. Претенциите на www.liternet.bg са други - той се опитва, най-общо казано, да бъде актуален сайт, като качва нови текстове. На практика обаче това трудно се получава. Например, последната нова критическа статия, която е качена там, е от Йордан Ефтимов от 1997 г. - неговият обзор за литературата на 96-а година, който тогава излезе в „Литературен вестник“ и в „Демократически преглед“. Сега обаче сме в края на юни 2002 г. В www.litclub.dir.bg може би ресурсите са по-малко, но там на три дни се качват нови текстове. В www.grozni-pelikani.cult.bg публикуват един път в седмицата, но този сайт го чета най-вече заради силните преводни текстове, предимно от немски език. Опитвам се да разгранича сайтовете. Но www.www.slovo.bg е избрал много удобна позиция - хитро е да бъдеш библиотека, защото актуалността ти я правят други, книжни издания.
Йордан Ефтимов: Ще си позволя да обобщя следното по отношение на тези сайтове. Първото, което ми прави впечатление за нашето литературно Интернет-пространство, е, че нямаме (поне аз не знам) персонален фенски литературен сайт. Както има сайт на Пинчън или на Джойс. Някакви маниаци, които качват карта на Дъблин, качили са цялото съдържание на броя на най-видния дъблински вестник, излязъл в деня, в който се развива действието в „Одисей“. Всякави такива щуротии. Такъв сайт не ми е известен за български писател. Това е първото - няма персонални фенски сайтове. Второ - нямаме академични сайтове. Това, което прави www.slovo.bg, в САЩ го извършват сайтове, свързани с департаментите по литературознание или за културни изследвания. Там стоят специалисти, които си залагат имената. От друга страна, знаем, че авторитетите на съответните американски професори имат различна валидност от авторитетите на нашите професори. Трето - много е специфично, че например www.slovo.bg е приютило в Интернет няколко издания. Обикновено в развития свят тези издания си имат собствени сайтове, които поддържат сами.
Мартин Митов: Всяко издание в www.slovo.bg си има различна страница като дизайн. Когато едно българско издание може да се сравни с американско издание, със съответните финансии и ресурси, тогава то може да си плати собствен домейн или хостинг. Тогава преходът е много лесен.
Йордан Ефтимов: Това е също както едно и също издателство да публикува всички конкуриращи се, противоречащи си издания.
Мартин Митов: Все пак www.slovo.bg е библиотека. Както в Народната библиотека, в читалнята има различни вестници, така и в „Словото“. Ние се стремим да дадем място на всички.
Митко Новков: В България ситуацията е такава. Всичко, което е в една сфера, се събира на едно място. Докато по света изданията си имат собствени адреси. Ясно е, че става въпрос за финансови възможности.
Мартин Митов: Защо? „Култура“ има отделен адрес, “Критика и хуманизъм“ е в друг сайт... Ако погледнем изследванията на Центъра за изкуства „Сорос“ за културни издания, в които са вписани 20-30 издания, в www.slovo.bg от тях има едва шест. Когато влезеш в сайта, можеш всички да ги разгледаш, да ги сравниш, да избереш своето списание, своя вестник. Например в някои сайтове може да не отидеш заради лош хостинг, или не можеш нищо да прочетеш, защото е бавен сървърът. Но не е важно какъв му е сървърът, а съдържанието.
Митко Новков: Ще задам съвсем технически въпрос. „Словото“ има ли брояч за влизанията не в самия сайт, а в изданията, които са в него? Ще е интересно да се представи някаква статистика.
Мартин Митов: Средно на ден влизат 60-70 души. Около 35 влизания са за „Литературен вестник“, след това е списание “Пламък“, 20-30 за „Родна реч“ и т.н. Най-странното е, че в периодите, когато по една или друга причина не излиза нов книжен брой, посещенията не падат. Явно месец и нещо е рисковият период, в който започват да влизат все по-често и да търсят новия брой. И дори броят на посещенията се вдига малко преди да го пусна. Може би трябва да направя експерименти и да видя как влияе на посещенията различната продължителност на некачването на новия брой. Миналия януари беше първата голяма дупка, в която около един месец нямах възможност да качвам нищо и имаше рекорд по посещаемост. В събота и неделя по принцип е по-ниска посещаемостта, в сряда е най-висока, в 16-17 ч. - също, защото е краят на работния ден и хората си проверяват пощата, лятото е с по-ниска посещаемост. Това са световни закономерности, които са характерни и за нашите сайтове. Има една категория хора, може би около 100 души, които всеки ден са в „Словото“ и сякаш първата им работа е да видят какво съм правил през нощта - какво съм качвал. Повечето са жени - домакини, секретарки.
Пламен Дойнов: Как установяваш какви са?
Мартин Митов: Пишем си. Във форума също коментират всяко нещо. Миналата година, когато правих страницата на „Аполония“, слагам линкове към страници на всички участници, но без да искам бях забравил Людмил Станев. Но веднага някой ми писа и ме пита защо съм го забравил, след като го има в списъка на участниците.
Митко Новков: Това ме навежда на една мисъл. Благодарение на електронните връзки тези хора по същия начин могат да влизат и в контакт с автора и да му поставят въпроси от литературно естество. Например, защо на 57 страница сте убил главния герой?
Пламен Дойнов: По въпроса за ефекта от форумите съм много скептичен. Но си задавам друг въпрос: Дали Интернет е произвел някакъв литературен авторитет в България?
Митко Новков: Въпросът е дали, публикувайки в Интернет, човек може да се превърне в авторитет, или започва да пренася текстове в Интернет, след като вече се е превърнал в такъв авторитет по друг начин и на друго място?
Мартин Митов: Първо трябва да дефинираш какво е авторитет. Ако това е, когато някой старши научен сътрудник или професор напише за някого хубава рецензия, едва ли ще има такъв авторитет днес. Такъв автор няма да има в близките десет години, защото професорите не ползват Интернет. Авторитет е много трудно да се формира, защото един кръг ще го провъзгласи за такъв, но другият ще каже, че не е.
Пламен Дойнов: Самото оспорване дали един автор е авторитет или не, по някакъв начин наистина го прави авторитет. Не е нужно да бъдеш всепризнат.
Николай Бойков: Доколкото имам впечатление какво става в Интернет, ми се струва, че такова нещо няма. По принцип виждам някакви хора, които се изязвяват в публичното пространство, преминават в Интернет. Досега не съм виждал обратното. Не виждам някой, който е тръгнал оттам - от Интернет - и е стигнал до позицията на авторитет. Може би единствено статиите на Емилиян Николов, който чрез Йордан Ефтимов проби в „Литературен вестник“. Не виждам такъв човек, който да пише за Интернет, да пише по „интернетски“ начин и смятам, че в България не се пише по интернетски начин, за разлика от Унгария. Там от време на време се провеждат големи конкурси, които имат сериозна публичност.
Пламен Дойнов: Искам да развия следната теза, с която да подкрепя думите на Николай Бойков. Един сайт привлича определени сътрудници, чрез които прави мост към авторитетно книжно литературно издание или към друга публичност, основана на хартиен носител. Тоест привличат се хартиени носители, чрез които литературните сайтове да си изработят авторитет. Ще дам един пример: Бях поканен от един голям провинциален град да участвам в журито на Интернет-конкурс за поезия. Организаторите веднага анонсираха, че всъщност „Литературен вестник“ е съорганизатор на този конкурс. Тоест съществува стремеж да се преодолее маргиналността на Интернет-начинанието чрез авторитета на вестника.
Николай Бойков: В почти всички регламенти за членство в писателски сдружения пише „хора с книги“. Тоест хората с книги са „по-тежките“ автори, а тези без книги - олекват. Някак си колкото повече книги имаш, толкова си по-авторитетен.
Румен Спасов: Искам да отправя разговора в друга посока. Говорихме за Мрежата и за литературата в Мрежата. За мен е по-точно да се говори за литературата на нов носител, на некнижен носител. Защото човек няма да влезе в Интернет и да изчете „Под игото“, а по-скоро ще си го изтегли - т.е. не е необходимо да е в Мрежата, за да го чете. Ето, на един диск например има сто хиляди страници, подредени по някакъв странен принцип, обаче така или иначе ги има. Вероятно и www.slovo.bg предвижда някакви такива издания. Продажба на всичко това, което на такива носители е акумулирано като библиотека, които струват между 8 и 20 лева. Тук са 100 хиляди страници текст, включително и Шекспир в оригинал. Вкъщи имам четири стаи пълни с книги, а този диск съдържа приблизително толкова заглавия. И вероятно това е начин да се продава www.slovo.bg, по принципа на продажбата на книгите.
Мартин Митов: Да, но има нещо друго. „Словото“ и другите сайтове засега са безплатни. Ако аз произведа продукт и го продавам, съм задължен по закон да плащам процент за авторски права. Като знам колко е трудно да издиря автора, докато взема разрешението му, а не дай си Боже да се стигне и до пазарлък за пари... В близките години това сами не можем да го направим.
Николай Бойков: Преди да дойда тук, бях в пощата и там се оказа, че има информационен център за електронни технологии. Провеждаха изследване как се използват тези технологии в България. Оказа се, че главно се използват на работното място и по клубовете за развлечения. Но доколкото аз имам впечатления, в тези клубове само си проверяват пощата. Досега не съм срещал човек в клуб, който да чете литература. В България няма култура на Интернет, в смисъл - да пазаруваш в Интернет...
Мартин Митов: Опитайте да спрете сайта, да го изтриете за една седмица. Оставете само имейл или махнете всичко и вижте какви ще са реакциите. Оттам съдя какво става. Миналата седмица се повреди сървъра и ме скъсаха от обаждания. Това са хора, които са отишли в сайта за нещо и не са го намерили.
Николай Бойков: Познати са ми случаи например да вземеш текст на някой писател, да го сложиш на сайта и така да нарушиш авторските права. Това го виждаме как става. Само че не ми е известен другият случай - текстове с нормални авторски права са публикувани в Интернет, някой ги вижда, харесва си ги и решава да ги използва с комерсиална цел в книжно издание. На такова нарушаване на авторските права още не съм бил свидетел. В този смисъл, искам да кажа, че Интернет не генерира някакви литературни авторитети, на които да им крадем текстовете, за да можем да се облагодетелстваме от тях. Докато обратното е в сила. Има литературни авторитети на други носители.
Митко Новков: Може би все още не генерира. Но мисля, че в един момент това ще се случи. В Интернет произведенията се публикуват цялостно, без значение колко са големи. Така в един момент Интернет може да се окаже пространство, в което е по-лесно да се публикува. Те сега се опитват да придобият авторитет чрез хартиените носители, които вече са си изградили авторитет. Но когато вече придобият собствен авторитет на литературни сайтове, на литературни издания, те няма да имат нужда от хартиен носител, за да се снабдяват с авторитет. Имайки собствен авторитет, ще бъдат примамливи не само за графоманите да се появяват там. Ще бъде престижно да публикуваш в определен сайт. В момента може би не е така, но не съм сигурен, че няма да дойде момент, когато виртуалното пространство също ще задава авторитет на хора, които правят литература.
Николай Бойков: Не знам доколко това е възможно. Интернет ми изглежда място, в което има някакви точки и човек скача между тях. Така че едва ли ще има такова място, което да генерира авторитет. Ще има място, свързано с някакъв литературен кръг, и появявайки се на такова място, за онези литературни кръгове това ще бъде престижното място. Но там е такова море от информация... Дори и сега има толкова необозрими текстове.
Румен Спасов: Да, такава е нашата ситуация, разпръсната и неустановена. Например в Холандия има едно представителство на пет университетски издателства, включително и на Оксфорд. Те публикуват само резюмета на книгите, които тези издателства отпечатват. За да се абонираш дори само за техния каталог, плащаш немалка сума. След това на пазара се представят с книжното тяло, което може да се предостави и като CD, може да се прати по пощата. Когато говорим за пазара на литература в Интернет или за пазара на некнижни продукти (защото Интернет сам по себе си не е пазар), мисля, че класическият начин за продажба на книга все още е валиден. Същото важи и за авториските права. Както се уреждат със стандартната книга, би трябвало да има начини да се уредят и в Интернет. Това е предизвикателство, от което не бива да бягаме. Може да се окаже, че това е естествено развитие. Например „Словото“ да стане работодател на 50 талантливи съвременни български автори.
Мартин Митов: Но не е, защото не е комерсиализиран.
Митко Новков: Въпросът ми към Мартин Митов ще е малко наивен. Защо правиш „Словото“?
Мартин Митов: Всичко тръгна на равнище патриотизъм. Сайтът си има предистория. Започна от текстовете, публикувани на моята лична страница и на други хора, с които после се събрахме. Стана на инат. Преди 5-6 години в Интернет нямаше почти никакво съдържание на български език. Говореше се, че не може в Интернет да се пише на кирилица. Преди 6-7 години съдържанието в Интернет беше 98% на английски език. В момента този процент е под 50%. В един момент тръгна - най-вече на китайски, руски, френски и други езици. Нашият сървър е Оrbitel, най-големият частен доставчик в България. Тяхната идея е да има съдържание на български в Интернет, за да може да мотивира потенциалния си клиент да влезе в Мрежата. Другата причина е любов към литературата.
Пламен Дойнов: За да не се превръща разговорът в реклама на „Словото“, все пак искам да обърна посоката към „Литература плюс култура“: Защо правите вие вашия сайт?
Николай Бойков: Преди около една седмица имаше представяне на няколко сайта и там един литовец също ни зададе този въпрос: Защо го правим, след като не печелим пари от него? Тогава успях да оформя някакъв отговор, но сега ще ти отговоря така: защо ходя, защо спя, ами просто ходя, спя; защо правя литература - защото я правя.
Митко Новков: Изкарваш го като биологическа потребност...
Пламен Дойнов: Вие, разбира се, нищо конкретно не печелите. Но това е символически капитал, особен вид инвестиция. В един момент би било добре, ако този символически капитал се трансформира в реален финансов капитал. Това е същото, когато близо една година редакторите в „Литературен вестник“ не получаваха никакви възнаграждения, но въпреки това вестникът продължи. Това е кауза. Според мен, това са инвестиции в бъдещето, които евентуално ще дадат реален резултат в една по-нормална среда за литература в Интернет.
Николай Бойков: Правим сайта и за забавление. Доколко това чувство ще остане, когато евентуално се институционализираме, не е съвсем ясно. Когато изпадна в ситуация този евентуален символен капитал, който сега го събираме, да се превърне в други капитали - не знам как ще реагирам. Но мисля, че Интернет е такова пространство, в което във всеки момент можеш да кажеш, че повече не ти се прави този сайт.
Митко Новков: Интернет влияе върху съобщението, върху възприемането му и върху начина, по който това съобщение ще бъде излъчено. Така че този канал води до същностни промени в рецепцията на съобщението. Може би точно това се опитваме да изясним - какъв е характерът на тези съобщения и доколко той се покрива или не с литературата като някакво съобщение.
Николай Бойков: Добре, ти четеш ли литература в Интернет и по какъв начин я четеш? Как четеш в Мрежата? И как четеш с книга в ръце?
Митко Новков: В Интернет чета вертикално, пергаментно. Но това го казахме в началото на разговора - когато чета в Интернет после ме болят очите и главата.
Пламен Дойнов: В Интернет е изключително трудно да се четат романи. По-удобно е да се четат кратки критически текстове и малко стихотворения.
Николай Бойков: Тук повечето сме представители на поколение, за което Интернет не е нормална част от неговия живот. Лично за мен компютърът е добра пишеща машина и нещо, което улеснява много неща. Но компютърът не е част от живота ми. За някои хлапета обаче компютърът е светът за тях, седят денонощно пред него, играят си на игри, пишат си имейли, чатове, запознават се, имат си друга самоличност с псевдоним.
Пламен Дойнов: Искам да кажа нещо за публикуването на литература в Интернет. Вижда ми се рационално в Интернет изцяло да се качват т.нар. непазарни жанрове - критика, хуманитаристика, поезия. Но изцяло да се качват романи или друга по-обемна проза, е доста непазарен ход. Могат да се публикуват анонси, но цели романи - не. Много удачно е да се качва драматургия, която по принцип не е предназначена за четене, а за сцена. Чрез Интернет тя може да достига по-лесно до театралите.
Мартин Митов: Нашият опит с романите показва друго. Продават се и чрез Интернет.
Пламен Дойнов: Все пак е достатъчно да се качи само обложка на романа, кратка анотация или критика за него.
Мартин Митов: Засягаш важен въпрос за публикуването и разпространението чрез Интернет. Ето, „Хеликон“ изграждат огромна верига с книжарници offline. Те обаче постигат голям оборот на реалния книжен пазар в книжарниците си, а не в Инетрнет. По десет книги на ден чрез Интеренет им изглежда малко, но там е бъдещето.    |
| ISSN 1310-9561 | © Литературен вестник |  |